Улиците

- Не е нужно да се тормозиш, върви ще се справя и сама, а Деб няма и да разбере - казах уверено, не ми се искаше да ме тормози само защото майка му го е накарала да ме изпрати. Не бях малко дете, да бях момиче, но удрях силно, можех да се грижа за себе си. Вървяхме, а аз си тананиках песента от днес, наистина беше хубава.

- Ами може би ако вложиш малко усилие в уроците няма да ти мърмори толкова - казах повдигайки вежда, закопчах суитчера си и увих ръце около тялото си, вятърът беше станал студен
- Във Флорида - казах простичко
- Решиха, че искат да живеят на постоянни положителни температури, а и казаха, че не са ми нужни тъй като се справям отлично и сама - свих рамене, бях щастлива, че родителите ми ми имаха такава вяра в мен. Ако кажа, че не ми липсват щях да излъжа, но бях щастлива тук и не бих се преместила.

- Не винаги е скучно - казах засмивайки се
- Да понякога е хубаво, но понякога е много самотно, е поне с моите родители. Ако бях дъщеря на Дан определено бих подскачала до небето, че е на километри от мен - казах намръщвайки се. Наистина му съчувствах, не беше никак лесно да си син на Дан Скот, Люк определено беше късметлия, че Дан се беше отказал от него. Когато Нейтън свали якето си и го наметна на раменете ми го погледнах изненадана
- Не беше нужно, благодаря - казах и му се усмихнах
- Мислил ли си какво ще правиш когато завършим? - попитах опитвайки се да завържа някакъв разговор с него.

- Станфорд - казах уверено, това беше нещото за което винаги съм мислила, но животът винаги поднасяше изненади. Продължавах да се придържам към този план, но имах и резервен или поне така си мислех
- Пожелавам ти някой ден да играеш в НБА, но мислил ли си какво ще правиш ако не можеш да играеш - попитах смръщвайки се леко, не беше най - хубавия развой на събитията, но винаги имаше и тази възможност.

- Не не съм - казах и се зачудих защо не го бях казал на никого
- Всъщност дори на Хейлс не съм казал - погледнах я и след това отново погледнах напред.
- Какво става с майка ти? - попитах пъхайки ръце в джобовете си
- За колко време ще бъдеш там? - попитах погледнах я и повдигнах вежда

- Защо го правиш? Защо търпиш да се отнася с теб така? Разбирам, че е твоя майка, но не е ли крайно време да се застъпиш за себе си за това което ти искаш. Докога мислиш да живееш по нейните правила? Какво според теб мислиш ще се случи след 10, 20 години? Ще ти кажа какво ще се обърнеш, ще погледнеш назад и ще бъдеш разочарована от това което е бил животът ти. Не си заслужава Брук, това е твоя живот не нейния - казах всичко което мислех без да откъсвам очи от нея.

- Страх.... - казах и погледнах напред,
- Какво? - попита тя
- Страх те е. В гимназията е лесно тук си популярна, тук си кралицата на гимназията, изправяш се пред всеки дръзнал да те погледне накриво, но те е страх да се изправиш пред майка си. Да ще бъде трудно, но не е невъзможно. Разбирам, че искаш да запазиш майка си близо, но защо ти е щом не те оценява. Веднъж вече ти казах ти можеш да постигнеш абсолютно всичко което искаш дори ако трябва да се изправиш срещу целия свят. Та ти си Брук Дейвис за бога! - казах последните думи разпервайки ръце във въздуха.