Ресторант "The secret"

По пътя стана на въпрос какво е ставало досега, какво сме правели т.н. подобни глупости. Смяхме се почти през цялото време. Отдавна не си бях прекарвала така добре...
- Е, пристигнахме! - обяви Дийн и паркира Бентлито.
Огледах ресторанта. "The secret". Трябваше ли да го приемам лично? Или... Влязохме и, разбира се, успях да се спъна, тъй като не видях, че има прагче на вратата. Дийн ме хвана през кръста моментално и се озовахме доста близичко.
- Спаси ме от пълна излагация. - обявих.
- Е, нищо ново...
Завъртях очи и той ме поведе към една от масите. Настанихме се и изчакахме сервитьора да дойде. Загледах го... Леко ми се губеше на фона на Дийн, но не е лесно да се откажеш или да избягваш вредните си навици...

Проследих погледа на Майра, който се шареше по сервитьора, и ми се прииска да го фрасна.
- Какво ще желаете? - попита той, гледайки обаче право в дамата ми.
- Ало - изкашлях се. - Аз бих искал една водка като за начало...
Погледнах Майра.
- За мен едно мартини - усмихна му се тя. - И салата.
Той се отдалечи, смигвайки й.
- Защо направо не си вземете стая? - попитах леко навъсено.
Не знам какво ми ставаше. С Майра бяхме само приятели и тя имаше пълното право да си зяпа, който си поиска, но...

- Защо направо не си вземете стая? - попита леко навъсено Дийн.
Май го хванах в крачка...
- Нотка на ревност ли усещам? - ухилих се дяволито по негов стил.
- Глупости! Това пък къде си го измисли? - опита да се измъкне той.Ха, неуспешен опит, приятел...
- Ами... "Защо направо не си вземете стая?" - изимитирах го и се засмяхме. - Вече си имам такава и не мисля, че хазяйнът ще е особено доволен, че още първата вечер му водя някакъв, който дори не харесва. Права ли съм? - заавърших аргумента си, убедена, че съм го затапила.
Тогава се появи въпросния човек, заради който спорехме.
- Мартинито, водката и салатата. - обяви той с усмивка към мен, но го видях само с периферното си зрение, тъй като не откъсвах поглед от Дийн, както и той от мен. Дали щеше да се признае за победен? Надали... Никога не го правеше... Е, може пък веднъж да се остави... Поне имах още аргументи...

Майра ме погледна победоносно, както правеше навремето, когато си мислеше, че ме е затапила, но истината бе, че никога не успяваше... Досега?
Наистина се бях изпуснал и ако трябва да бъдем честни тя си беше права, но не можех да я оставя да ме победи... Щеше да ми го натяква постоянно, а и щеше да реши, че съм загубил форма.
- Не се притеснявай - ухилих се дяволито, връщайки си патента. - Хазяйнът няма нищо против да водиш, който си поискаш, стига само да е на ниво... Все пак в имение като моето (исках да кажа нашето, но не вървеше с нападките) гостите са само отбрани... А този е някакъв си сервитьор. Следователно е логично да предложа да си наемете стая, за да не се налага да следя изкъсо... този. Както виждаш казах го, чисто и просто, от грижа към къщата си.
Зачаках ответна реакция с надеждата да не измъдри нещо много умно, защото отдавна не бях играл на играта "заяждаме се, но само за забавление и само ние си знаем за какво изобщо говорим".

По дяволите! Знаех, че ще измисли нещо, но нещо толкова умно? Не ми вършеше работа. Буквално си глътнах езика! Забравих си аргументите, забравих всичко,което можеше да ме спаси от...
- Туш! - обявих, тъй като не ми се спореше.
Дийн се усмихна доволно, мислейки, че е победил, но беше ясно, че ревнуваше първоначално! Облегнах се назад и хвърлих поглед на сервитьора. Като се загледах не изглеждаше толкова готин. Обърнах се отново към масата и се заех със салатата си. Замислих се над "гостите са само отбрани". Хмм... определено бяха.
- Какво имаше предвид с това да не се налага да следиш изкъсо...този? - попитах и музата ми спор и победа се възвърна. Щях да изкопча каквото можех със собствените му думи...

Майра никога не се отказваше лесно и аз знаех, че не е приключила. Каквото и да кажех тя можеше да го извърти, така че да го използва срещу мен. Усмихнах се уморено.
- Ами - започнах, напрягайки мозъчните си клетки. - Ако го доведеш в къщи ще се наложи да го следя... да не потроши, да не свие нещо.... откъде мога да знам какво ще му хрумне.... Той е само един сервитьор!
Всъщност нямам нищо против сервитьорите, тъй като и аз самият съм работил като такъв, но в момента нямаше как да го заобичам онзи.

Чудесно! Просто страхотно! Е, явно водеше към поредната победа за Дийн, но щях да пробвам още няколко варианта...
- Та, значи мога да си водя, който си поискам?
- Ако е на ниво -да. - ясен,прост отговор.
- Който е на ниво... Хмм... Че той ще бъде в моята стая. Ти какво ще правиш там? - повдигнах една вежда. Е, г-н Ъндърууд, какво ще измислите този път...
- Зависи - ухили се и леко се заигра с кичур от косата ми. - Какво би ми позволила да правя в твоята стая?
... Блокирах ...
- В моята стая имаш навика да нахлуваш без особено да ти пука... - започнах неуверено и тотално блокирала. - Току-виж наистина си ме заварил някога в "интересна" ситуация. А за това какво бих ти позволила... - обърнах се към него и се оказахме доооста близичко. - Е, нали човека не ти е нивото?

Майра се обърна и се озова на милиметри от устните ми. При това положение изобщо не чух последното, което каза и се оказах в лоша ситуация, защото май ми беше задала въпрос... Ако съдех по интонацията й.
- Какво ще кажеш да ядем? - смотолевих набързо.
- Ти нищо не си поръча - отсече тя. - А, и не си мисли, че ще измъкнеш така лесно.
- Келнер! - викнах.
- Супер. Защо не си повикаш някоя сервитьорка? Нали имаш проблеми с нашия обслужващ, който не ти е на ниво?
Леле, това момиче ме побъркваше! Което всъщност адски много ми харесваше, но не исках да се предам.
- Защо пък да не е нашия? - вдигнах вежда. - Така ще го карам да прави, каквото аз кажа, а това ми доставя удоволствие.
Не беше вярно, но в момента бях леко зацепил и скалъпих първото, което ми хрумна.

- Защо пък да не е нашия? - вдигна вежда. - Така ще го карам да прави, каквото аз кажа, а това ми доставя удоволствие.
Този човек си беше наумил да ме побърква,но нямаше да стане толкова лесно. А и още не ми беше отговорил. И тъкмо да се върна на въпроса, когато "любимият" ни сервитьор се появи...
- Какво ще желаете? - друга реплика нямат ли тези?
- Такааа... - започна Дийн, а мен ме напуши смях. Сръчках го да си трае, а той сякаш направи нарочно точно обратното... - Искаме едни панирани канелони и още две водки.
- Разбира се... - и изчезна някъде.
- Понякога си много гаден! - казах през смях.
- Не е нарочно... - направи ангелска физиономия. - Такъв съм си.
Такъв си бил той...

- Гаден съм бил - изплезих й се. - Каза го "ангелчето"!
- Че кой друг?! - отвърна ми тя и двамата избухнахме в смях.
Не си бях прекарвал така със същество от противоположния пол от... Е, не съм се научил да смятам, но да кажем, че доста време...
А, и никоя до сега не ме е оставяла безмълвен, както да стане за малко на няколко пъти днес - винаги имах готови отговори. Не и с Майра.
Какво ми ставаше?! Ако беше някоя друга, с такова тяло, вече да съм я изчукал, изгонил от къщата и забравил, че съществува... Това прозвуча грубо, но честно казано по отношение на момичетата аз си бях такъв...
Но Майра беше различна. И сега следва да напиша колко е красива, умна, забавна и т.н. като във филмите, но аз това си го знам и няма нужда да го споменавам...
Както и да, през цялото време си повтарях само едно: ние сме само и единствено приятели, познаваме се от малки, не искаш да разваляш такова хубаво нещо само, защото си разгонен женкар!
И все пак... Ох, просто не знаех как ще успея с този "само приятели" статус, когато тя е покрай мен...

Храната се забави, а Дийн се размечта. Къде се губеше този човек толкова надълбоко в мислите си? Е, не че аз не го правех, но може би не толкова видно...
- Ехо, Мислителя Дийн! - побутнах го и той ме погледна. - Земята вика Дийн! Какво се размечта? - засмях се на реакцията му.
- А? - погледна ме. - Нищо, нищо... Ммм ето я и храната!
Пак ли?
- Къде ми е бешамеловия сос? - попита той сервитьора, който погледна мен, а аз се скрих в рамото на Дийн, тъй като страшно много ме напуши смях, а не исках да си помисли нещо... Дийн премести ръката си на раменете ми и аз още повече се разсмях, а той повтори. - Соса!
- А, да, веднага! - и изчена за пореден път.
- И не ми бил ревнувал той! - казах, опитвайки се да се успокоя...

- И не ми бил ревнувал той! - каза Майра, правейки опити да се успокои.
- Не ревнувам! - отсякох. - Няма за какво! Красивата ми съквартирантка има право да си се забива, с който иска... Аз просто си играя със сервитьорчето...
Все още ръката ми бе на рамената й и нямах никакво намерение да я махна.
- Красивата ми съквартирантка...Ахаа... -изимитира ме Майра, след което постави глава на гърдите ми.
- Ами не е ли вярно?! - ухилих й се с патентованата си усмивка. - Я се виж само!

- Ами не е ли вярно?! - ухили ми се с патентованата си усмивка. - Я се виж само!
- Комплименти от самия Дийн Ъндърууд? Това трябва да се подчертае! - поясних аз. - И ти не си за изхвърляне...
- Не съм за изхвърляне? Само толкова? Тцтцтц... Ще го приема лично! - разцъка се той.
- Не, аз... Виж, ако не ми беше толкова добър приятел... - започнах, но се спрях, тъй като усетих накъде отиват нещата... Не че той щеше да ги остави така... - Сметката! - провикнах се.
- Какво? - попита със странна усмивка.
- Какво какво? - направих се на ударена.
- Не довърши изречението...
- А ти постоянно отбягваш въпросите ми... Не сме ли квит? - повдигнах вежда...

- Добре - кимнах, но вътрешно изгарях от любопитство? - Значи си тръгваме? Но аз нищо не ядох...
- Ще ядеш у в... нас - ухили се Майра.
- У нас няма нищо за ядене - засмях се. - Хладилникът е напълно празен... А, не, има една-две каси бира, май...
- Стига толкова - присъедини се към смеха ми тя. - Ти чувал ли си за магазин или не знам? Печка? Готвене?
- Боже, опази! - направих уплашена физиономия. - Аз кафе не мога да си направя, ти да готвя... Да не искаш да останем без дом?
- Трябва да поправим този дефект - ухили ми се Майра, докато аз плащах сметката.
- О, не - изпъшках. - Доникъде няма да стигнеш... Казвам ти - не струвам в кухнята!

- О, не - изпъшка. - Доникъде няма да стигнеш... Казвам ти - не струвам в кухнята!
- Ще я видим тая работа... Нямам намерение да тръгвам особено скоро, така че...
Станахме и се запътихме навън към Бентлито. Пак успях да се спъна...
- По дяволите! Кой е сложил този праг точно тук? - ядосах се и се хванах за Дийн.
- Сигурно е било идея на твоя любим сервитьор. - засмя се той, а аз го погледнах кръвнишки и го плеснах леко по рамото. - Ауч!
- Не аз си държа кафемашината, едва ли не, в кутията както е купена! - скарах му се.
Качихме се в колата и се запътихме нанякъде.
- Накъде? - попитах.
- Към любимото място... - започна той и ме погледна. - Вкъщи!