Calliope Iphigenia Rider/Калайъпи Ифигения Райдър

Калайъпи Ифигения Райдър - 18 годишна

Calliope Iphigenia Rider/Калайъпи Ифигения Райдър Tumblr_kvg76jgtur1qzechzo1_500

Мракът беше паднал преди не повече от час и половина. Всичко, дори къщата, бе обгърнато в гъста, лепкава мъгла, която от време на време бе разцепвана от ярък лъч, непосредствено след който имаше и гръмотевица. Но не и дъжд, беше поредното сухо лято.
Малко момиченце, с кестенява коса спускаща се на иделани гъсти букли, чак до кръста й, седеше върху продълговат дуван гушнало краката и притискащо колене към гърдите си. Всеки път щом в тъмнината прокънтеше тътен от гръмотевица момиченцето подскачаше и отваряше шориоко очи. И там, в мрака, се виждаха големите котешко сини очи, ясни като пролетно утро, в които в момента се четеше единствено страх. Млечното бялото й, кукленско лице, с изящни детски черти и изваяни скули на аристократка от висшето обещаство, сега беше не просто красиво бяло, а побеляло, пребледняло от самия факт, че е сама в тъмнината повреме на силната гръмотевична буря.
В самия непрогледен мрак вратата проскърца злокобно и в гърлото на малката тъмнокоска се образува голяма бучка писък, която тя упорито задържа. Когато котешкия й поглед успя да фокусира фигурата на висока, красива и някак изящно грациозна жена, по тънките устни на малката аристократка плъзна бледа усмивка.
Момичето отскочи от дивана разкирвайки малкото си, финно и грациозно тяло докато подтичваше към вратата с разтворени ръце.
- Мамо... - прошепна детето малко преди да се озове в ръцете на майка си. Там, малката тъмнокоса красавица, беше в безопасност.

Прокапа кърв,
жена загина,
дете заплака,
един живот отмина.
Първите сутринни лъчи бавно си поправяха път на хоризонта. Бе неделя сутрин, през един така топъл ден от лятната ваканция в края на 10ти клас и тъмнокоската Кали тъкмо се прибираше от поредния летен купон на плажа. Дългата й бяла роля, ушита от ленен плат се увиваше около крехките глезени на момичето докато тя припкаше боса към вкъщи очаквайки без ни най-малко притеснение поредното конско на майка си. Това, че не се бе прибрала цяла нощ не беше за пръв път и никак не притесняваше 16 годишната красавица, тя просто се имаше за достатъчно голяма да отсъства от дома си по цели нощи без да обяснява къде е била, с кого или пък защо.
Силния й, непокорен дух доста се опъваше на родителите й, но някак си те се бяха научили, че детето им бързо е загърбило детските дни и безгрижните следобеди край басейна с куклите барби. Вече беше една голяма госпожица, не по-висока от 165, с изящна грациозна фигура, за която просто си беше такава без дори да й се налага да полага каквито и да е било грижи за нея.
И така, и тази събота както почти всяка друга ужасната инатлива Кали се бе измъкнала посред нощ от дома си за да отиде на плажа където да прекара поредната бурна нощ с приятелите си, да прекали с алкохола и може би да изпуши някоя друга цигара, чиято миризма по-късно да прикрие с ментова дъвка и спрей за тяло с аромат на ванилия.
Синеочката натисна дръжката на входната врата, изработена от висококачествено дъбово дърво, по-късно бядисано в бледо жълто, и след това се промъкна тихо и на пръсти вътре. Очакваше всеки момент майка й да изскочи из зад някой ъгъл хващайки я на местопрестъплението и когато това не се случи в главата на Кали се промъкнаха неканени милси, които побърза да премахне. Прекалено голямото й въображение и онзи ужасен навик винаги да си мисли за най-лошото бързо се погрижиха да разпространят чувство на паника по цялото й крехко телце. Калайъпи пусна обувките си на пода, а когато токчетата срещнаха мрамора звука от удара се разнесе като ехо из цялото голямо фояае.
Тъмнокоската изтича на пръсти до всекидневната където с ужас останови, че най-лошите й мисли ставаха реалност.
Бледа слаба ръка бе виснала от края на дивана, а покрай нея се бяха спунали няколко кичура шоколадово кестенява коса, навита на леки масури.
- Мамо? - прошепна в тишината Калайъпи и единственото, което се прочете в гласа й бе шок и паника.
Синеочаката заобиколи сякаш от далече със страх да погледне това, което я чака и миг по-късно писъкът й се разнесе и отекна в стените на голямата всекидневна. Единственото, което виждаше в този момент бяха ясните морско сини очи на майка й, в които нямаше и капчица живот.

Течаща река и
множество мъртви тела.
Юни 2010 година. Края на 11 клас.
Виждаше ги мъртви. Всички до един. Цялата гора от хора, която се стрелкаше наляво надясно движеща се като абсолютно стадо овце в нейните очи беше просто една мъртва, безжизнена тълпа. Града бе мътната, тъмносиня река, а те бяха гниещите тела, които бавно се носеха по течението й.
Черногледостта на Калайъпи бе нарастнала до неознаваемост през последната година. Още щом тялото на майка й се озова на два метра под земята, сякаш тежка стена се спусна пред Кали и света около нея и единственото, което тя виждаше в момента беше мрак. Сиво и черно се преплитаха в една бурна картина, която нямаше шанс да стане цветна. Всичко бе пропито от фалш, всички бяха просто едни пионки на жестокия свят, който вървеше ръка за ръка с двете проклетници - Съдбата и Любовта. Нямаше такова понятие като щастие, имаше понятието "момента заблуда". В такова бяха потънали всички, в момента заблуда и Кали искаше да им го изкрещи повече от всякога. Искаше да се покатери на тази проклета платформа, на която в момента директора на гимназията изричаше последното си слово за изпращане на учениците, искаше да му изтръгне микрофона от дебелите пръсти и да изкрещи на всички, че са просто едни тела, марионетки управлявани от някой по-висш, на който му е било скучно и е решил да създаде подобие на хора. Една огромна театрална постановка, в която се преплитаха хиляди съдби и хиляди различни "животи" и за която Той имаше билет за първия ред.
Не го направи. Не защото я беше страх от това да я нарекат луда, а защото просто искаше да гледа как всички около нея продължават да живеят в заблуда, такава каквато имаше и доскоро в нейния живот.
Сега вече не. Нямаше помен от онова щастливо момиченце, сега всичко бе черно...черно и сиво. Живота й бе управляван от цигарите и единственот й дневно задължение бе да ходи в проклетата гимназия, а след това да се връща в голямия, празен и безличен тавански апартамент на върха на една от най-луксозните сгради в Горен Ийст Сайд.

Calliope Iphigenia Rider/Калайъпи Ифигения Райдър Tumblr_lbpdx2QV8g1qc39pwo1_400

И пак догаря поредната цигара,
дупка в ръката на момичето прогаря,
болка няма, ни надежда
само мрак и смях злокобен.

~ Кали си води дневник под формата на писма до мървата си майка.
~ Пуши ужасно много.
~ Вегетарианка е.
~ Има малко улично коте.
~ Живее сама.
~ Пише стихове.
~ Понякога пише писма и ги слага в произволна книга в библиотеката без да са адресирани до някого и без подател. Обича незивестността от това дали някой е намерил писмото и какво мисли за него.

Леле...доста интересна история! Одобрена си! Приятно прекарване при нас!