Karen's cafe

- Казах, че може би си приличате, все пак не познавам нито един от вас достатъчно, че да съм сигурна. - усмихнах се и се облегнах удобно на стола, когато се сетих нещо
- Знаеш ли, сетих се нещо и двамата ме мислехте за задръстенячка, и двамата останахте изненадани макар да бяхте прекарали само няколко минути с мен - засмях се весело
- Виждаш ли имате нещо общо - свих рамене с лека усмивка

- Ами, ъмм всичко започна от Брук, аз седях на стълбите и чаках Люк и Неса, тогава Брук се появи от някъде и ме изрита, започна да ме обижда, аз не си замълчах казах някой неща... Тогава Неса се появи Брук започна да се заяжда и с нея, Неса е малко по избухлива и ѝ удари шамар, тогава Пейтън налетя, аз се включих да защитавам Неса и стана мелето. След това момчетата дойдоха да ни разтървават, появи се директора, накрая Люк пое вината, каза, че Нейтън му казал нещо и го ударил, Нейтън го подкрепи и те получиха едноседмично наказание, а ние само няколко часа след училище - разказах всичко и се усмихнах недоволно, още не можех да си простя, че Люк пое моята вина

След като Серена си тръгна аз останах в кафето беше толкова приятно Деб не беше променила нищо и това беше страхотно тук можех да стоя с часове без да ми писне. Станах и разтребих масата си, стар навик
- Хейли не биваше да го правиш
- Не се притеснявай Деб, свикнала съм - усмихнах ѝ се мило. Минах зад бара и си взех тетрадката и един химикал и се върнах на масата си. Сложих слушалките в ушите си и започнах да драскам, безсмислени думи на тетрадката. Тези думи ставаха на изречения, а в главата ми изникна една мелодия. Времето течеше, а аз дори не забелязвах, че кафенето се изпразни, а навън се стъмни
- Деб имаш ли нещо против? - попитах посочвайки пияното
- Не миличка, заповядай - каза тя, а аз седнах на пияното, сложих тетрадката пред себе си и започнах бавно да свиря мелодията която се въртеше в главата ми

Бях изненадана колко добра мелодия се беше зародила в главата ми, сега оставаше само да комбинирам правилните думи към нея. Но това беше най - трудната част, да намериш правилните думи. Дори не бях забелязала, че Нейтън е тук, или по - точно, че все още е тук
- Всеки който погледне по - далеч от носа си - отвърнах без дори да го поглеждам, все още съзнанието ми се въртеше около мелодията. Беше хубава, но нещо и липсваше, но не знаех какво...

- Замислял ли си се, че може би на мен ученето ми се отдава както на теб баскетбола? Защо си мислиш, че за да имам отлични оценки съм денонощно над книгите? - попитах, наистина тази гледна точка винаги ми е била страшно интересна и адски дразнеща.

- А ако ти кажа, че грешиш... - казах поглеждайки го, но не помръднах от пияното
- Ако ти кажа, че времето което прекарвам в учене на уроци за една седмица се равнява на една тренировка на отбора - попитах и вписах още няколко думи на листа. Малко по малко започваше да се образува смислен текст и може би щях да го напасна с музиката по - бързо отколкото си мислех

- Знаеш ли първоначално се чувствах гадно, че те ударих, но сега виждам, че Люк е бил напълно прав.... Теб винаги има за какво да те удари човек - казах поклащайки глава. Само като си спомня колко гузно ми беше...
- Само едно не ми е ясно... как все още си в отбора с оценки като твоите - сбръчках леко чело замисляйки се над това. Обикновено слабите ученици биваха изключвани от отборите, но явно това правило не важеше за хора като Брук и Нейтън

- Песен.... - отговорих кратко и се загледах в тетрадката пред мен. И с изненада установих, че нахвърлените думи се бяха слели в красиви фрази, а фразите в смислени изречения и всичко това беше образувало текст на песен. Колко беше странно това... как от няколко нахвърлени думи и случайно изникнала мелодия в главата ми бях сътворила песен и то за по - малко от два часа...

Той не каза нищо, през цялото време просто стоеше тихо до мен и слушаше. Когато свърших, не го погледнах веднага, останах загледана в пияното, но след като не каза абсолютно нищо го погледнах очаквайки някаква реакция. Но не бях подготвена за това което той направи...
- Ъм.... благодаря - казах объркано, наистина не очаквах подобен жест особено от Нейтън Скот

Деб излезе от склада готова да се прибира. Взех тетрадката от пияното и я върнах обратно под бара, където си стоеше. Така не се налагаше всеки път да я носа, а и винаги знаех къде е. След това двете с Деб излязохме от кафето, тя заключи и ме прегърна
- До утре Хейли - усмихна се тя
- До утре Деб, приятна вечер - казах и тръгнах към къщи, а Деб и Нейтън в противоположната посока. Но след малко Нейтън се върна при мен и попита дали искам компания до вкъщи
- Не е нужно, ще се прибера сама - казах объркана от вниманието, днес беше много странен